Дестилация на международното положение


Пътеката се вие надолу и надолу, от камък на камък, ту между напълно плешиви петна, ту между такива проклети храсти, че трябва да се свия съвсем и да припълзявам под бодливите клони. Иначе пълзенето не вреди… Жалко, че си забравих мачетето.
Последните крачки са почти вертикални. Спускам внимателно багажа и скачам подир него. После пак се натоварвам и – напред. Пушката е преметната на гърба ми, чантичките са на колана, а на рамо съм с дълга тояга. Бъклици само нямам – вместо това съм нанизал две метални туби, двулитровки, пълни с отварите на Костадин. Чуден е Костадин, чудни благинки вари в казаните си. И ние си правим ракия, ама не е като неговата – има някакви тайни рецепти и съставки – такъв аромат никой не може да докара. Когато Монакото падна от ореха и си счупи реброто, нямахме капка бензин, та напалихме мотоциклета с костадиновата ракия. Монакото – в коша и – айде при доктора. Като ракета.

Минавам покрай гроба на Нигера – една такава грозна купчина камъни без знак или цвете. Жена му идваше да слага едно време китки, докато и по нея не започнаха да стрелят. После очистихме района, но тя не се престраши да дойде пак.
Еех… Нигера. Веселяк беше това момче. С брада до земята, цялата на плитки, пълна с кокалчета и клечици. А лицето си беше изрисувал с бои. Не че имаше откъде да знае как точно да го направи, нито пък имаше представа кое какво означава (той сам не знаеше дали е от Нигерия или къде точно от Африка), но пък изглеждаше страшно. Крак дори не можеше да намести, да не говорим за открита рана да закърпи, но превързваше сносно, а на болести беше цар. За шаман на лагера се беше писал и боичките му отиваха. Артист. Джудже и половина.
Дошъл веднъж да бере билки. Надупил се нашият да ги души и избира, а ония да решат, че дебне. Бам – няма Нигер. Беше първият, който умря тогава. Вече се бяхме изпокарали и се дебнехме, беше въпрос на време да се започне стрелба. Лагерът беше укрепен, постове имаше постоянни, катерица не можеше да мине (освен оная, дето счупи ребро на Монакото). Ама откъде да знаем, че ще пуснат снайперист да обиколи в гръб – чак до сипея, откъм Конската ливада.
На другия ден го опраскахме, стрелеца му със стрелец, ама Нигера вече го покриваха камъните. Какво да правиш – нападнахме през нощта, вдигнахме страшен шум, изкарахме им ангелите, а в суматохата оставихме насред лагера им спретната купчинка – куртката и обувките на стрелеца. На куртката – дупка от куршум в гърба. Все едно, че позорно е бягал като сме го очистили. Лъжа и измама, естествено. Той стреля по нас, добре, че имахме късмет да не уцели. И докато презареди, Честър го гепи и му претроши врата. Но нали трябва да се води война… Психологическа също. И бележка оставихме в джобчето. “Що ни пращате такива запъртъци, обиждате ни!!”. Тарикатска работа. А за Нигера – нищо. Да си помислят наистина, че момчето им се е посрамило.
Та така… Оттогава се пуцаме. Вече три години. Е, стрелбата беше кратка. По три-четири нападения от всяка стнана, все през първите месеци. После спряхме и войната стана студена.

Вече съм в гората, в ниското. Отляво ми е Хълма с гущерите, отдясно – дървета, двеста метра до сипея. Следвам неговата извивка към лагера. До потока забавям крачка, да пия ли или да си се прибирам направо. Не че е голяма философия, ама мускулите на врата вече ме болят от тоягата, като не нося раница – така е. И само като си представя да сваля тубите, че после пак… А са пълни и се клатушкат неприятно.
Тоягата се люшва стремително вдясно и чак тогава чувам металния звук. Свалям тоягата и смаяно я поглеждам. В средата на едната двулитровка, точно в центъра, има дупка, кутрето да си прекараш. А отвътре – отварата на Костадин се лее на поразия. “Откачен!” е първата ми мисъл, докато хвърлям багажа и плонжирам зад храстите. “Ти наред ли си бе!” – крещя наум и нареждам до девето коляно. Тоя наред ли е, това е ракия бе, гориво. Ако беше пламнало, жив щях да си изгоря. Шегаджия! Мале, ако не ме застреля този, ще го докопам, пък тогава лошо му се пише! Притискам земята с цяло тяло зад едни прорасляци, докато си поема дъх, после изпълзявам скоростно по-навътре. Копелета, пак са пуснали снайперист. Ще си играем, а!
Понадигам се, колкото да мога да завъртя глава и търся с поглед нашата вишка. Дейвид трябва да е тук. Дървото е на десетина метра само, от моята позиция не мога да видя има ли горе някой. Какво прави тоя, да не е заспал на пост! Как е пропуснал копеленцето да приближи? Има страхотен слух, затова все на пост си изкарва. Сигурно са го отстреляли вече. Стисвам зъби. Само да те пипна, маминкия. Такива ще ти ги направя, че ако можеш сега да ми прочетеш мислите, ще си плюеш на петите!
Внезапно виждам пушката на Дейвид до ствола на дървото – лежи захвърлена. Или паднала отгоре. Така значи, без Дейвид. Поемам си дъх и се оглеждам, чертая си път за оттегляне. Не го знам къде се е покрил оня, само посоката горе-долу знам. Абсурд е да го застрелям, не е прост той, дебне ме, няма да се издаде. А аз не съм по снайперистките изпълнения. Ще трябва да бягам.
Тубите лежат на два-три метра, тоягата още е прекарана през дръжките. Колебая се, после решавам да взема и пушкалото на Дейвид. Най-хубавото сме му дали, да пукна, ако го оставя на този мерзавец! Понечвам да се втурна и до мен се разхвърчават сухи листа и пръст. Сериозен е тоя. Е, видя ме, вече няма смисъл да се крия. Или ще се прибера да вдигна хайка, или – камъни отгоре ми, насред гората.
С два бесни скока се изправям на крака и грабвам оръжието, още три наобратно. Стисвам края на тоягата и поемам с пълна скорост между дърветата, а очите ми са сякаш на гърба, чакам всеки момент да ме настигне куршум.
Засега нищо. Краят на тоягата е леко закривен и широк, тубите дрънчат адски, особено празната, но не се изхлузват. Ще ме чуят чак в лагера като се приближавам. Нека.
От страх съм така потен, че по челото ми тече. Спирам чак пред огнището в центъра, Честър и Никсън са ме наобиколили разтревожено. Не мога да им обясня, устата ми сама ругае. Само им показвам пробитата тенекия, те сами се сещат – споглеждат се лошо и се втурват да събират момчетата. Ония така и не се научиха, че на снайперисти не прощаваме. Може да звучи глупаво, но никого не оставяме да държи периметър в нашата си територия – с оръжията и – напред. Може и да удари някого, но другите ще го хванат. Ама тоя път лично ще му счупя пръстите и ще го пуснем да се прибира. Мръсна работа е тая със снайпера, за подлеци.
Виждам Дейвид и се сепвам. Жив е, значи. Кютнал се е до едната палатка и докторът му оглежда кървящата ръка. Ясно. Пристигнал е точно преди мен. Оставям ракията, колкото е останала, смъквам излишния багаж и си преглеждам оръжието, цъкайки с език. Пфу, два литра бяха това. А Костадин взема скъпо, не си играе. Че и продава на много хора, всичко е разчетено. Ако искам да купя още, ако изобщо се навие да ми даде пак, ще ми вземе четворно, защото някой друг ще трябва да остане на сухо. В тия времена без хубава ракия животът е труден.
Помня, едно време, когато Костадин се нанесе горе в базата, звездата му на казанджия тъкмо изгряваше. Не казва и не казва какво слага в цуйката, пази си бизнеса. Един път тъкмо бяхме купили няколко килца, а предния ден направихме оня набег след смъртта на Нигер. Та така се напихме, че светът ни се видя наш. Зарязахме лагера само с двама пазачи (щото бяха пияни като талпи и не можаха да тръгнат с нас) и – айде към ловната база. Изсипваме се значи в бараките отзад, посред нощ, при казаните, Костадин вареше нова партида. Казвай, значи, ква е магията. Каза ни, че сме прасета и се опита да ни изгони, ама ние нали сме хулигани, хвърлихме му един бой и му викаме: “Казвай или те давим в собствената ти душегубка!”. Костадин, както си го държахме надолу с главата, се засмя, чак се задави, и ни вика: “Благодаря, момчета, че ми уважавате труда, ама не си вземайте беля на главата”. Ние съвсем се вбесихме: “Кой си ти, значи, да ни говориш така!” и давай – ще го давим в ракия. Ама имаше у себе си само един бидон, а гърлото му – тясно. Той е гном, ясно, ама пак не влиза. Разпищя се Костадин и в тоя момент нахлуха хората на Воил. Те бяха довели ракиджията по тези места. Воил и юнаците му пазеха прохода горе и си живееха в ловната база. Та чуха писъците, влязоха и така ни опердашиха, че… Изтрезняхме набързо. Разбрахме какви ги вършим, че като се почнаха едни молби, едни извинения… Костадин много се смя, излезе, че не е злопаметен, добро момче. Но вика, така не може, трябва да има санкции, да си опичате акъла. И другите да знаят, таман имидж да си правя. Два месеца – без ракия за вас! Е тогава вече съвсем писнахме. А Воил и момчетата му искаха още да ни бият и изобщо да ни се спре душегубката, но казанджията се смили. Разбран излезе.

Снайпериста не открихме. Явно бе решил да не се лакоми и се бе изнесъл. А и като няма кой да го покрива – цялата местност от Хълма на гущерите до Полянище си е отдавнашна наша територия, разкриеш ли се веднъж – плюеш си на петите.
Събираме се в лагера, мърморейки какъв късметлия е онзи, че не го открихме. Всички приказват – кой намръщен, кой зловещо ухилен. Определено се наслаждават на адреналина. Само жената на Нигера се размотава наоколо и е ужасно тъжна и уплашена. Помогнала на доктора да превърже Дейвид и сега чака дали всички ще се върнат живи и здрави. Нормално е, тя и шаманът бяха единственото семейство при нас. Останалите сме твърде диви.
Вече мръква, Мариана е запалила огньовете докато ни няма и между дърветата е уютно. Сядам до нашата палатка и се оглеждам за Честър, че да вечеряме. Вероятно още се забавляват с Дейвид и МонКастър. Защо го простреляли нашичкия, глупакът му с глупак? Защото се прави на придирчив. Приходило му се до тоалетна, та слязъл да си търси храст. Мърдок, лека му пръст, той държа лагера двайсе и повече години, ако беше жив още, щеше да извие врата на Дейвид за такава простотия. Ще се посереш, викаше той, ама поста си няма да напускаш. Какво ти пречи, че си на дървото – давай отгоре. Там си скрит, кой те вижда! Даже дупка в пода на наблюдателницата има за това направена. Ама Дейвид – не. Ще слезе, нашия, щото е под достойнството му да “бомбандира”, един вид. И оня го видял като се пули иззад драките. Добре, че го уцелил в рамото, не в кратуната. Да се гътнеш в такова положение е ужасно. Резил.
Ние не знаехме за това, де. Като тръгнахме не знаехме. Ама като не открихме никакъв снайперист, се върнахме при вишката да потърсим следи от подлеца. И МонКастър да вземе да настъпи следата на Дейвид. Сега ще ги побъркат и двамата от бъзици. Кастър е така бесен на Дейвид за това, че само като се сети за него и си забравя граматиката – започва да грачи зачервен, а очите му ей-такива стават.

Оглеждам се, щото вече съм доста гладен, а входът на палатката се отваря и отвътре излиза Честър с паници в ръце. Явно е приготвял вечерята. Слага отпред, влиза пак, излиза, нарежда всичко. Някои ядат топла манджа, ние обаче не можем да готвим. Нито аз, нито Честър, нищо повече от просто варене.
Отчупвам си хляб, има сирене, варено месо с подправки и домати.
Нещо не е наред с доматите. На цвят е правилен, не мирише. И вкус няма много-много, но… Въртя го из устата си, мляскам. Гледам, че и Честър не може да го сдъвче. Гледаме се малко, после го питам: “Накисна ли доматите?”. “Накиснах ги”. “Кога?”, питам след малко. Ясно е, че нещо не е наред.
“Тая сутрин”.
“Що?” – плюя домата в шепата си, гледам го малко, после го мятам в огъня.
“Бях ги сложил снощи, но Клепоухото бутнало тенджерата”.
“Че кво е правило в палатката?” – като задавам въпроса се сещам, че аз зарязах надениците в раницата, вместо да ги прибера в сандъка и явно тях е надушило кучето. Затрайвам си, въздъхвам и се опитвам да изровя от чинията си по-мек домат.

Виждам как до съседния огън, който се пада пред мен, МонКастър си излапва набързо вечерята, обръща едно за късмет, грабва си пушката и отпрашва бързешком към източния край на гората да смени някого на пост. Честър също ще трябва да покибичи, пада му се втората нощна смяна. Аз ходих за ракия, значи ще си подремна.
Пу, като се сетя за ракията и ме хваща яд. Една туба отиде ей така, на вятъра. До следващото варене са два месеца, а имаме сигурно не повече от петдесетина литра за целия лагер. Ще понамалим празничните поводи май и ще пием повечко от нашата си боза, дето и краката да си измиеш с нея не става. Плюя няколко горчиви семки в изстиващия огън, пресягам се мързеливо, прехвърлям няколко картофа от чувалчето до палатката в жарта и отивам да спя.

Сутринта е оживена. Явно някои много са се вдъхновили от вчерашната хайка, та са мислили цяла нощ. Не искат да оставим нещата така. Ако не направим нищо, нарежда на висок глас Бобека, явно не е спал цяла нощ заради случката, ако ги оставим така да се измъкнат, ще станат още по-нагли. Трябва да им покажем, че си пазим територията. Ще нарушат равновесието, вика.
И какво? Открита война ли да почнем? Няма нужда. Като чуваме безумния му план първо мълчим, да го попредъвчем и обмислим, после се въодушевяваме. Бобека е чешит, все такива простотии ще измисли. Ама повечето пъти се получава. Като оня път с хвърчилото. Беше едно такова голямо, метър и половина настрани. Опънахме го над Гущерите, а отдолу – една такава дъълга лента се влачи, напляскана с големи букви – пък Торнтън, еди-кой си, еди-какъв си е педераст и гаджетата му го спукват от бой, честито! Торнтън беше тогава съвсем нов в лагера на ония, видяхме го при едно наблюдение, а някой от нашите се сети, че едно време са пазили заедно в една мина на юг и му знае добре историята. И – айде – подкопаване на морала. Бобека е голям гадняр понякога. Добре, че е на наша страна.
Движение в лагера, въодушевление, Мариана минава с кофата с кафето, всеки говори, допълва нещо, дава акъл. Накрая Бобека вдига ръце – спокойно, измислено е вече, взема Дядото и Близнаците и отиват да коват и майсторят. Те са ни майсторите. Тримата. Едно време Дядото се занимаваше с всичко, той и от техника разбира. Едър орк, по-едър дори от Честър. Не е толкова възрастен, ама брадата му е почти изцяло бяла. Такъв му е сорта явно, гени някакви. А Близнаците са джуджаци, при нас са от миналата година. На тях пък тесла им дай и парче дърво – кристален сервиз за вино сигурно могат да ти направят. Златни ръце.

Аз нямам какво да правя сега. Хванали сме се бохча да правим в южния край, овошките не се хванаха, но пипер поне да имаме, лук, такива неща. Нигерица даде идеята, тя копае обикновено. Обещах да окося още малко място, но по-късно, към обед. Размотавам се и виждам, че до общата барака, “Офицерския клуб”, както и викаме, на голямата външна маса са насядали на покер. Проверявам си набързо джобовете за пари и се насочвам. Усещам, че ще ми върви, щом вчера така се оттървах на косъм.
Сядам, на следващото раздаване си вземам картите – средна работа. Но при покера номерът е в това как играеш, а не с какво разполагаш. Оглеждам другите играчи. Седмина сме. Велико (третият орк, освен Честър и Дядото), Маркъс и Чомпира, гноми, Мариана, въртиопашката, останалите сме елфи – аз, Стефан и Джош. Само двама са опасни – Чомпира, щото е старо куче, от покер си докарва втори надник. И Мариана, щото е фелина.
Голяма жена е това фелината. Добре, че е Мерито. Единствената друга жена в лагера е Нигерица, ама тя си е вдовица и е порядъчна. Каквито сме хаймани, при нас жени не смеят да дойдат, ако нямахме Мариана, а тя е бивша пофесионалистка, досега да сме се затрили. На мъжа му трябва жена, а тя освен това е и добра домакиня. Смигвам й, после искам още две карти. Така се игае, с настроение. Предчувствам, че ще спечеля днес.

Майсторите свършиха чак на следващата утрин. Работили до късно и останали да спят в работилницата. Появяването им предизвика фурор. Произведение на изкуството, отдалеч се вижда. На малки колелца, колкото да може да се бута по пътеката към склона.
“Какво е това, бе?”
“Требуше!” – вика Бобека и се хили така, че да му завидиш. “Е сега им видяхме сметката”. Опипвам конструкцията – чиста дървения, основата е ново дърво, нерендосани талпи. Останалото… като гледам останалото си мисля, че най-накрая са се разправили на старата беседка. Триъгълни крака, отгоре – лост, с тежест в единия край и примка в другия. Като гледам – два юмрука камък да побере, не повече.
“Не, не. По-добра идея имам.” – вика Бобека, хваща най-близките юнаци за магарета и – айде. Скръц-скръц към предната поляна.
Аз само клатя глава уклончиво. По принцип ми харесва това, дето вчера го обясняваше, ама… ще видим. Те и ония не са тъпи. А като видях колко им е голямо требушето… требушет… требуше… както и да е. Очаквах нещо по-масивно. За всеки случай и аз с останалите нарамвам пушката и се нареждам в процесията.
Ей ни на – това сме всичките. Тридесетина души – повечето сме елфи, трите орка, една фелина, останалото – джуджета и гноми. Всички сме братя (и две сестри), разбираме се отлично. И ония, на хълма горе, и те са така. В смисъл – не е за това, за което се стреляме. Поне за това не е. Друго каквото и да се говори, ама не сме расисти, тия времена са минали преди да се родя. Никой няма да каже, че, видиш ли го, щото е зелен или нисък, или висок, та е по-тъп или втора ръка. Тук играем на чест.
Вече колко месеца сме теглили чертата и се гледаме на кръв. Образно казано. Повечето време не се виждаме, а като се срещнем… е, то е като вчера или като оня случай с Нигера. Не се забравя. Сметката е дъъълга… има да си изплащаме един на друг още доста време.

Стигаме края на гората – отпред поне сто метра широка ивица – навремето бая време я сякохме, за да обезопасим границата, че преди това всеки глупак можеше да се спусне по отвесните скали, колко са двадесет метра с въже, после – дървета, иди го търси. Сега никой не може да ни влезе в територията незабелязан. Двата поста казват, че е чисто. Горе има хора, техните дежурят, но са се отдръпнали като видяли цялото шествие.
Нареждаме се досами дърветата, всички глави – вперени нагоре, стойките – като на петли, чоплим семки и излъчваме присъствие. Коментираме глупаците, дето сигурно ни гледат скришом отгоре и ги е страх, щото не знаят какво сме намислили. Сещаме се за стари истории, в които сме ги тупали, цъкаме с език, смеем се спокойно и на висок глас и като ни види човек – да му се разтреперат мартинките. Ненапразно ни викат “Психиатрията”. Тоя имидж да не се гради за една нощ, все отбрани псета сме, ама сега всеки ни знае.
Накрая избутваме на поляната и големия си коз. Виждам, че отпред някой е лепнал парче плат, на което се мъдри тлъстото червено “Малчугана”. Малко съм недоволен, и по-хубаво име можеше да измислят, но край – работата е свършена. Пък и като искаш нещо да е направено добре – свърши си го сам. Премълчавам си, пробутвам на най-близкия отаналата ми шепа слънчоглед и отивам да надзиравам. Мързи ме да бутам машината, но прекрасно съм се научил да изглеждам страшно. Стисвам пушката в ръце и се правя на кордон. Ей сега, един вид, ей сега ще видите вие!
Добутваме машинарията на петдесетина метра от подножието на склона. Хълмът е от варовик и е изсечен почти вертикално. Двете единствени пътеки нагоре са всъщност редички от поизровени дупки, дето да стъпваш и да се хващаш нагоре или надолу. Преди ония да почнат да се правят на велики и да се сдърпаме, горе имаше лебедка. Частите бяха от мините, дето оня Торнтън и нашия човек са работили – асансьорът е вдигал руда, много здрав. Е, като го монтирали тук нали нямал двигател, всичко ставало с лебедки и с едно такова голямо ходово колело, та беше махнато всяко излишно желязо, гол скелет беше. И пак по двама наведнъж се качваха или слизаха. После се почна малката ни война и ония демонтираха лебедките, стойката, кофата – всичко.
Е, ние пък имаме вече друг начин за качване на… неща на хълма. Продължаваме да се хилим войнствено, в случай че ни гледат внимателно, а като виждаме какво вади от торбата си Дядото, усмивките ни стават съвсем искрени. Внимателно се подават от ръка на ръка няколко бутилки, пълни с нещо жълтеникаво. Гърлата – запушени с парцали. Молотов. Затварям за миг очи и се моля – дано са пощадили ракията на Костадин. Вярно, че е най-горлива, ама е малко. Не смея и да питам – ако се окаже, че е тя?! Както и да е, преглъщам евентуалната загуба и проверявам дали пушката ми е заредена. Ще има шумотевица. Важното е да сме оргаинзирани, ако ще се караме за материалите, ще е после, когато другите не могат да ни видят. В този момент се приближава Честър (двата му огромни грижливо излъскани пищова бляскат зловещо) и също ми кимва към запалителните коктейли. Явно и той се е сетил за ракията. Вдигам рамене – не знам и не ме интересува. Оркът поклаща глава и се обръща към врага.
Настава мълчание. Сега е моментът. Гледам другите – определено нервничат. Никсън се почесва по белега на бузата, Близнаците се суетят и са ужасно сериозни, Чомпира мърмори нещо, а Честър си подръпва тирантите с дулата на пишовите. Дори Мариана е тук, бойна ни е тя, не остава по-назад. Взела е тънката си лека пушка и е наметнала ловния елек с многото джобове. А вътре – дали граната или глава лук – кой ще ти пита. Важното е, че има стил и изглежда опасна. Да ѝ се неначуди човек – като трябва да те дари с нежност е такава вълшебница, пък опре ли до бой – не и се мяркай пред очите. Затова сама живее и никой не я закача – като каже “не”, значи наистина няма да те огрее. И в почти всички набези участва. Ех, масовка ще има, няма как. Само Нигерица и още двама-трима липсват. Не успявам да огледам точно кои, щото Близнаците вече са се натуткали и Бобека зарежда първата бутилка – внимателно я слага на примката, пали парцала. Шушукат нещо, мерят се, после изведнъж – огън. Някой дърпа връвката, огънят описва рязка дъга, откъсва се от требушето и с една изящна парабола прелита горе над ръба. Отпърво нищо не се случва, после виждаме върха на пламъците. Посрещаме ги с радостни възгласи. Ех, сега да имаше по едно малко!…
Тръгва припряно шушукане, оглеждам се и виждам, че Вилям, както е бил на пост, предава нещо на чакащите долу, после новината плъзва навсякъде. Ударили сме почти точно единия пост горе. Отново викаме от кеф – е това му се вика късмет!
Веднага се зарежда втората бутилка и почти без приготовления – огън! После още една и още една. После останалите две. Зад ръба почти по цялото протежение на склона гори.
Покибичваме малко, оругаваме ония и… ами тръгваме да се прибираме. Бяхме се издокарали за в случай на въоражен отпор, ама – нейсе. И даже малко се надявахме на такъв. Поне аз. Ама не. Е, добре де, не са чак такива тъпаци, ясно им е, че не е хубаво да ни нападат като сме подготвени. Ами като са такива умници, значи ще се сетят за какво беше всичко това. Като им се стреля – да дойдат направо, да не ни пращат пак снайперисти. Подли посерковци. Врътваме се и – айде към лагера. Скоро ще стане време за обяд, а и ежедневни задължения си имаме. Аз вчера така и не окосих онова място.

Само че по пътя ни връща Бобека. Нали остана с Близнаците да добутат обратно требушето. И каква изненада – Вилям отгоре им казал, че хълмът е чист. Не, че няма много хора, ами направо никой. Обикновено се навъртат двама-трима, разпределени по ръба, а сега се изнесли. Е, не е чудно, след такъв обстрел. Уцелихме единия, вика Вилям. Запалило му си якето, свалил го, ама явно не навреме. Останалите двама го отмъкнали навътре – към техния лагер. И откакто това станало, десетина минути значи – никой!
Е такъв шанс не се изпуска, нали? Втурваме се наобратно, без идея за ред. Сега стана мазалото! Щом стигаме пак края на гората, часовоите ни казват, че горе още е празно. Юруш напред и пак след толкова време се мъчим да си спомним как да се покатерим по скалата. Стигаме, един по един. Ей ги шест пожарчета, едно от тях е направо върху чуждия пост – добре направен окоп в пръстта, торби с пясък и чакъл отпред, а вътре – емайлиран чайник и нещо, което може би допреди половин час е било автомобилна седалка. Ама че тарикат, удобства, а! А всичко наоколо вони на ракия. Нещо в мен си отдъхва и праща нагоре една благодарствена – от нашата си ракия е! Поне за това знам вече, че става.
Като се покатерваме горе, всичко петнайсет парчета, се споглеждаме и – напред.

Другото си е направо… партизанска гюрултия. Оказа се, че Мариана наистина носи две гранати. Те, общо взето, оправиха работата. Лагерът им се оказа нов, не там дето го помнехме отпреди, а съвсем наблизо, току зад едни борове. Горките, още не можеха да повярват напълно на историята на техните постови за странната ни атака. Прас-прас гранатите, после с викове и стрелба – напред. Е, повечето избягаха, ама двама-трима паднаха. Един от тия – с куршум в гъза. Буквално. Който не мина покрай него, той не му се изхили гадно. Кофти е така.
И с това се приключи. Почти. Една жена намерихме в едната палатка (нашите са къде-къде по-просторни и здрави). Горката, беше се свила и се чудеше къде да се дене. Елфка, младичка, хваща окото. Влиза Мартин, най-младият ни елф, зърва я и си я заплюва за трофей. Е, ние това го разбрахме по-късно. Както щъкаме между палатките и се чудим кое с какво по-бързо да отнесем, докато ония не са се окопитили и върнали, се чуват гневни женски викове. Някой се кара, ама здраво. Поглеждаме и какво – излиза Мартин, зачервен от яд и обида, но безпомощен, държи се за брадата, а след него – Мариана. “Не си и помисляй” вика. После се шмугва обратно, изкарва жената и я натирва грубо. “Не си ни притрябвала, върви да успокояваш вашите си мъжлета”. На тия, които изненадано понечват да спрат пленницата, фелината размахва малкия си, ама здрав юмрук. Такава си е нашата Мариана – ревнива. Но можеш ли да ѝ се обидиш, само я погледни!
И друго имаше – абе шматкаме се насам-натам, ама гледам, оня с простреляната задница ме гледа особено. Мръщи се, определено го боли, за срама да не говорим, подпрял се е на кестерме и не мисли никъде да бяга. А очите му – все в мене. Какво иска тоя? След малко виждам, че още някой му е интересен, обръщам се – Дейвид. А, това ли било, малкия! Ами сега! Къде ти е пушката, къде ти оптиката? Оня разбира, че съм разбрал, ама какво да направи, в това състояние само ще чака. Дръпвам Дядото за ръкава и му прошепвам, сериозен колкото мога да съм: “Тоя е мой, да не ми го барате!”. Той го оглежда изненадано, но кимва. Вярва ми. И на Дейвид ще кажа, ама после, аз си го намерих тоя, имам предимство.

Помотаваме се малко, натоварваме каквото видим ценно и – наобратно. Снайпериста съм го вързал и го водя като говедо, каквото си е. Вярно, малък им се оказа лагерът, вероятно наистина е само преден пост, и ние не бихме се установили толкова близо до границата. Но това не помрачава радостта от победата. Важното е, че ги спипахме неподготвени. То е като при покера – а при покера номерът е в това как играеш, а не с какво разполагаш. И сега с чисто сърце можем да отворим Костадиновите запаси, кой би ни обвинил, ако ги изпием до капка.

%d bloggers like this: