Случаят “Парамаунт”


Вратата се отвори наполовина и остана така. Даниела постоя за миг нерешително, после се наведе и надникна леко. В този момент отвътре щръкна друга глава и носовете им почти се удариха. Даниела изписка и отскочи.
– О, извинете! – замърмори човекът, след като отвори вратата докрай. Пристъпи настрани притеснено, забил поглед в пода. – Извинете, много съжалявам, очаквах някого. Заповядайте, моля Ви!
Даниела стоеше на няколко крачки от вратата и се чудеше какво да предприеме. Стискаше здраво чантичката си в ръце и изучаваше човека. Без старомодното си сако и шалчето изглеждаше… изтъркан. Беше обул меки домашни чехли, с леко опърпани ръбове, широк панталон, с който очевидно не напускаше апартамента си и ризка с къси ръкави и неизгладена яка. Прошарената му рехава коса се вееше несресана на произвола на течението, ставащо в коридора на етажа.
– Добър ден, господин Крик. – поздрави Даниела и се стегна. Гледайки човека, за миг изпита съмнение в смисъла на посещението си.
– Ъ… добър ден, заповядайте, моля Ви. – Крик се отдръпна и ѝ направи път. Личеше си, че е притеснен от сблъсъка.
Зад вратата имаше недълъг коридор, който водеше към три помещения. Очевидно апартаментът не беше голям. Старият мокет, покриващ пода, беше протъркан, на места се виждаше пластмасовата основа. Крик я заобиколи с едно промърморено “извинете” и ѝ отвори една от вратите.
– Тук, моля Ви.
Стаята отзад се оказа кухня. Маса, три стола, барче с чаши, един шкаф и полуотворена стена към кухненски бокс. Крик влезе там и затрака със съдове, очевидно беше готвил нещо до момента. И продължаваше да готви. Миризмата ѝ пращенето говореха за пържени яйца и бекон.
– Извинете ме, че така… не очаквах посетители. Секретарката ми я няма, обикновено тя готви, но днес я няма и не издържах. Но седнете, моля Ви, госпожице…
Даниела го изгледа с вдигнати вежди, после седна на най-близкия стол.
– Парамаунт – подсказа тя, очаквайки реакция.
– Мда, госпожица Парамаунт, да – измърмори Крик, което беше странно и разочароващо.
– Госпожа Парамаунт – подсказа пак Даниела с тон на недоумение. Този човек нима има някаква амнезия?
– Ще хапнете ли, госпожо? – попита Крик, мятайки въпросителен поглед през рамо. Може би усети нейния, защото цъкна с език и каза:
– Вероятно сме говорили и преди. Досещам се какво Ви учудва…
Замълча дотук, после внезапно продължи.
– Искате ли малко яйца с наденица? Не съм много по готвенето, но се постарах. Не очаквах гости, но ще си поделим…
– Господин Крик, не ме помните, така ли? – попита Даниела, пренебрегвайки предложението. Държеше чантичката върху коленете си, чудейки се дали да не трябва да си тръгне веднага.
– Ами… не съм склеротик, да не си помислите нещо. Нямам… – мъжът почука с показалец по главата си и се засмя на идеята за “откаченост”, но Даниела не отвърна на шегата – чак сега забеляза, че дясната ръка на човека беше изкуствена.
Крик отново се обърна към печката и докато шеташе, продължи да обяснява.
– Имах инцидент и някои неща ми се губят. Не, че ми се губят… Част от паметта ми малко ми играе игрички. Не се сещам веднага, един вид. Накратко казано – имам бавна памет. Точния медицински термин не го помня.
Този път не се засмя, само изправи гръб и замръзна за момент, сякаш се замисли над думите си, после отново се приведе напред. Затрака с чинии.
Даниела стоеше оцъклена срещу тила му и не вярваше на очите и ушите си. Усети, че е отворила невярващо уста и я хлопна.
Крик излезе от бокса и сложи на масата две порции – по яйце и по половинка наделица с жалък вид – не беше ясно дали е умряла от изгарянията или удавянето в олиото. Мъжът се завъртя чевръсто и започна да рови в шкафа за втори чифт чисти прибори. Вилиците потракваха в металната му дясна ръка.
– Срещали сме се, нали? Знам какво Ви притеснява – наели сте ме за Вашия случай, а аз дори не помня лицето Ви. И името Ви.
– Ами да – само успя да каже Даниела, завладяна от абсурда на разговора и ситуацията.
– Не се притеснявайте. Ваша воля е дали ще ми повярвате, мога само да Ви дам уверенията си, че работоспособността ми е… на ниво. Е, може би с малко… усложнения.
“Малко?”
– Заповядайте – подкани я Крик и се захвана със своето. Когато захапа месото, пръсчици мазнина се разхвърчаха и гостенката се отдръпна с чувство на спонтанно отвращение. Придърпа чантичката си в скута си и от напрежение я стисна още по-силно. Крик попи потеклото по брадичката си с парченце хляб, после посегна да го направи и на масата, но забеляза очите на Даниела и се спря. Ръката му се поколеба между чинията и устата и накрая хапката свърши в кофата в ъгъла.
– Ще Ви обясня. Всъщност помня всичко. Всичко ми е в главата, но… трудно излиза. – и Крик изобрази проблема си с въртеливи метални жестове. Данела не можеше да откъсне поглед от лъскавите псевдостави и псевдокости.
– Всичко ми е в главата, но имам нужда от… от някаква подсказка. Нещо малко стига, за да си спомня. Думичка, име, нещо, каквото и да е. Водя си бележки, докато разследвам. Всъщност през цялото време. Затова си имам секретарка, но нея я няма днес. По принцип тя готви…
Крик спря и изгледа Даниела, после цъкна с език.
– Колебаете се, нали?
Гостенката кимна. Започна да усеща, че може да се отпусне. Крик, след експлозивното второ впечатление, което остави у нея, сега ѝ се струваше по-скоро… странен. По един такъв особен начин. Със сигурност не и опасен. Почувства се заинтригувана.
– Разкажете ми за срещата ни. Виждате ли, Вие сте ми позната, знам, че вече сме говорили, но това… само толкова, засега. Ако Надя, това е секретарката ми, ако Надя беше тук, щеше да ми даде досието, което, сигурен съм, съм започнал и всичко щеше да си дойде на мястото. Би трябвало да съм подготвен, обикновено не се оставям да ме хванат в такова положение… – Крик се взря в Даниела, изучавайки реакцията ѝ, после погледна недокоснатата чиния, но не попита нищо.
– Имахме ли уговорена среща за днес?
– Ами… – Даниела се поколеба. – Ами да. Петнайсти, преди обед.
– Много странно, вероятно съм бил разсеян. Винаги казвам точен час, за да мога да… да се подготвя – отново илюстрира думите си, завъртайки обяснително ръка, този път лявата – с вилицата. Отново пръски мазнина покапаха по масата.
– Парамаунт, Парамаунт… И името ми е ужасно познато… – поклати глава. – Става дума само за събития от… де да знам, не знам как му се казва. Среднодългата памет. След инцидента стана малко… неуслужлива.
Известно време имаше мълчание – Крик се опитваше да сдъвче парче от наденицата, а Даниела се чудеше какво да каже. Определено ѝ се искаше да попита нещо, но не знаеше какво. Накрая излезе:
– Какво е станало с ръката Ви?
– О! Ами… извинете, че я виждате в такъв вид. Почиствах я. По принцип ходя на поддръжка, но се опитам да върша работата сам. Не успях да сложа покритието, с една ръка е малко трудно, особето тук-горе – вдигна лакът и ръкавът му се свлече, разкривайки не особено лицеприятната връзка на протезата с предмишницта. – И при лекарите трябва да ходя, и отделно при механиците. Няма как, опитвам се сам, поддръжката е соленичка. Вярно, разбирам ги, все сме от бранша… – улови въпросителния поглед на гостенката си и поясни – така де – от обслужването. Служа и пазя, нали така казват полицаите? Е, лекарите служат на… здравето и пазят здравето. А механиците… пазят здравето на техниката примерно. Аз съм нещо като лекар на частна практика. – засмя се на сравнението, отново сам.
Даниела все пак се усмихна. Сама не разбираше защо, но започваше да усеща, че все пак може да се довери на този странен човек. За втори път.
– Не Ви отива. Ръката. – каза. – Приличате на Терминатор.
– И аз това казах на хирурзите, когато се събудих – коментира Крик. – Ако се бях замислил по-рано, щях да го кажа и на този, който ми ампутира ръката.
– ??
– Но… той беше зает да налага с чука.
– О, Боже! Отвратително.
– Мда. И аз така си казах. Но по-късно. Тогава само си мислех, че ме боли ужасно. И че, все пак, това е просто ръка. През мрежата не можеше да стигне главата ми.
Настъпи ново мълчание.
– Ще трябва да ми припомните случая си, госпожо Парамаунт. Опасявам се, че няма да си спомня сам. Секретарката ми има посещение при съпруга си. Той е в затвора, преди две години спомогнах за задържането му. Организираше нелегални боеве с петли.
– Ами… – Даниела прехапа устна, чудеше се откъде да започне. – Съпругът ми почина преди шест месеца.
Крик престана за миг да се храни и придоби сериозна физиономия. След секунда преглътна тежко хапката си и каза:
– Съжалявам.
– Няма нищо. – Даниела помисли малко как да изложи най-кратко и изчерпателно нещата. Вече бе обяснявала веднъж на същия човек и не ѝ се минаваше отново през всички подробности.
– Имаше дело за убийство, нали?
– Разследване – поправи го гостенката.
– Да, вярно. Май се сетих. Съпругът Ви беше… – човекът присви очи и се замисли, като посочи с ножа право в Даниела, явно в неволен жест. – Торнтън Вайс, нали? “Шейк Ентърпрайс”?
– Да, мъжът ми беше собственикът.
– Затова беше всичко. Доста шум се вдигна, спомням си.
– Да. Установи се, че е отравяне…
– Извинете, ще ядете ли? Извинете за въпроса.
– Не, не, няма проблем, заповядайте! Та…
– … съжалявам, но умирам от глад. Веднъж месечно Надя отива на свиждане и аз едвам доживявам до вечерта.
– Мда, съжалявам – изтърси Даниела, опитвайки се да се върне на разказа – та… откриха, че е отровен. Или поне бяха почти сигурни. Изглеждаше като инфаркт, но той беше в разцвета на силите си… Беше здрав мъж, дори на зъболекар ходеше само ей-така, на годишни прегледи. А има такива вещества, които не се откриват, но могат да имитират инфаркт.
– Да, знам ги, ъ… – Крик отново спря да дъвче, опитвайки се да си спомни имената на отровите. Накрая се отказа – знам ги. Ще се сетя. Няма значение, продължете.
– Ами разследването не стигна до никъде. Аз също бях под подозрение, заради наследство и такива неща.
– Да, очевидно.
– Моля?
– Очевидно е защо са Ви разследвали, имам предвид. Господин Вайс не беше кой да е… – Домакинът остави приборите в празната чиния, бутна я настрани, после подпря лакти на масата, при което металният избумтя. – Вайс… Парамаунт… Запазили сте моминското си име?
– Не. Смених го. Парамаунт съм според брачния договор. Торнтън имаше своите странности*.
– Мда… Искате да намеря кой е убиецът? – Крик стана и отнесе чиниите.
– Да. – кимна решително Даниела – Така и не се намериха сериозни следи. Полицията беше принудена да изостави случая.
– Мда, мда… Беше се заел…
– Какво?
– Как се казваше инспекторът?
– Ъъъ, Холис?
– Да, вярно. Беше ми колега в отдела.
Крик се върна на масата, забърса я с парцал и седна, слагайки пред себе си странно, отблъскващо на вид парче плат. Даниела с изненада установи, че това е изкуственото покритие за ръката. Кожата изглеждаше притесняващо истинска.
– Добре, госпожо Парамаунт. Аз дадох ли Ви някакви… указания, поисках ли Ви информация? Някакви обещания? Знам как бих постъпил по принцип, как действам, но няма смисъл да предполагам…
– Казвайте ми Даниела – каза механично жената, гледайки като хипнотизирана не съвсем успешните усилия на Крик да покрие метала.
– А вие ми казвайте Дъг.
– Дъг? От Донован – Дъг?
– Ами да. Дон звучи ужасно. Мразя да ми викат Дон, кара ме да се чувствам като… брадатата жена от цирка с изродите.
Даниела вдигна учудено вежди при тази странна асоциация, но премълча.
– Значи… Всъщност сега дойдох, за да оформим договора. Вие казахте, че ще направите малко предварително проучване.
– А това беше?
– Това беше преди три дни. В понеделник.
– Аха. Да?
– И това е. Сега трябваше да определим цената и да уточним подробностите. Нося предварителната вноска.
– Колко ще рече това?
Даниела му каза.
– Хм? Значи все пак има нещо в този случай. Нещо голямо. Опитвам се да си спомня дали съм намерил вече някаква информация. Ах, защо я няма Надя сега!… – Детективът изцъка недоволно с език, когато пак изпусна единия край на покритието. Не успяваше да натика уплътняващата тъкан както трябва между железата. Даниела осъзнаваше, че може да му помогне, а и може би беше редно, но не можеше да се насили да докосне изкуствената кожа.
– Ще проверя тефтера си след малко, само да приключа тук.
Гостенката кимна, макар Крик да беше твърде зает, за да забележи.
– Не се безпокойте, госпожо. Даниела. Ще открия каквото Ви трябва. Щом изобщо сме стигнали дотук, значи вече съм намерил следа.
– Така казахте и в понеделник.
– Аз виждам неща.
– Какво, като… мъртви хора? – Даниела си спомни за безбройните предложения от най-различни ясновидски агенции, атакували дома ѝ след неуспешното разследване.
– Какво? А, не. Имам усет. Не съм от тези, които боготворят интуицията и се осланят само на нея. Винаги съм смятал, че няма по-добро средство от здравия разум, подплатен с яка работа, но… усещам нещата. Усещам, когато има пролука, в която мога да се вмъкна, макар че понякога бая трябва да си поблъскам главата, докато я видя къде е. Щом съм Ви определил среща, значи съм уверен, че ще стане.
Кой знае защо, това прозвуча съвсем достоверно на Даниела и я накара да се чувства сигурна.
– Този усет ми позволи да работя като частен детектив. Имах няколко добри случая и това ми изгради име. Вероятно затова са ме препоръчали. Нали сте по препоръка?
– Да. Взех телефона Ви от Майкъл Санс.
– Това е… – Крик сбръчи чело в усилие.- момент…
– Заместник-кметът. – услужливо подсказа Даниела.
– Да, вярно. Вярно. Ако бяхте казала “ябълков пай”, щях да се сетя веднага. Всяка събота се събираме в “Корнс” на пай да си побъбрим. Споделяме страстта към ябълковия пай.
– Там говорихме миналия път.
– С Майкъл?
– Не. С Вас се срещнахме в “Корнс”.
– Аха, вероятно. Май сте права.
Даниела вече се беше отпуснала съвсем и започна по малко да оглежда стаята около себе си.
– Първият ми случай като частен следовател ми направи име. Беше ми този. – Крик вдигна изкуствената си ръка и размаха весело пръсти, после отново я отпусна на масата и продължи с опитите си да я опакова. – Един събирач на дългове. Беше притиснал клиента ми и той ме нае да издиря борчето и да го изкарам пред закона. Не смееше да отиде в полицията, защото и неговите дългове пък бяха едни особени… Както и да е. Спипах накрая човека, а той ме спипа с чука за събиране на дългове.
Даниела потръпна.
– И стана това с паметта?
– Не, това е от по-рано – махна Крик небрежно. – Тогава след катастрофата не можех да работя в полицията и като установих как все пак мога да си поддържам паметта, си отворих собствена кантора. А за Дийнс – така се казваше оня с чука – кметът, чийто син се оказа бивша жертва, ми даде медал и бала пари. С тях си направих протезата и наех Надя.
Известно време помълчаха. Чуваше се само накъсаното пуфтене на Дъг Крик. Даниела разсеяно си помисли, че човекът е трябвало да си плати на поддръжката. Все още нямаше намерение да пипа кожата, затова чакаше.
Вратите към коридора и към другата стая бяха отворени и ако се наведеше малко, можеше да види крайчеца на отсрещното помещение.
Крик усети любопитството ѝ и вдигна рамене.
– Ами… това ми е офисът всъщност. Не съм Ви поканил просто у дома си. Тук живея, тук и работя. Пестя от наем, един вид…
– Разбирам… – кимна жената, леко засрамена.
– Това ми е ергенската квартира откакто се помня. – незнайно защо започна да разказва детективът. Явно и той вече не се чувстваше в строга работна обстановка. – още преди да започна да работя на частна основа. А Надя живее… оф, дявол го взел! Малко по-надолу по улицата.
– Имате ли много случаи, господин Крик? – попита Даниела.
– Дъг.
– Дъг, разбира се – усмихна се тя.
– Да. Ами… не мога да се оплача. След онази работа с Дийнс, а и синът на кмета… Идват хора. И от участъка казват добра дума за мене, понякога работим заедно, помагаме си.
– Радвам се да чуя, че не си съперничите.
– Е, не си интимничим много, но не си пречим. Все пак бяхме… сме били колеги едно време. Уважаваме се. А и, аз Ви казах, нещата вървят. Без работа не оставам. Макар че… – той поклати глава и цъкна с език – сутрин си поглеждам тефтера, за да не пропусна някого. Случвало ми се е да работя и по три случая наведнъж.
– Сега така ли е?
– Ами… ох, хванахте ме натясно. Не помня името на другия клиент. Вижте, аз помня най-важното за настоящата си работа. Усещането не се губи, нали разбирате. Интуицията остава. Но подробностите… Имената, датите… Надя се грижи за тези неща. Ах! – възкликна Крик доволно и вдигна ръка – най-сетне!
Лицето му помръкна. Изкуствената кожа стоеше усукана. Все едно, че си беше закопчал сакото накриво. Даниела едва не прихна, но се сдържа, като видя горчивината в погледа му. Може би все пак трябваше да помогне.
В този момент на вратата се позвъни.
– Ах, това тряба да е Надя. Най-сетне!
Крик стана бързо и излезе в коридора. Чу се отварянето на вратата, после груб мъжки глас избоботи нещо неразбираемо и се чу удар. Даниела скочи уплашено от стола си, в този момент детективът влетя в кухнята гърбом, удари се в масата и седна на пода.
В стаята влязоха двама едри и удивително грозни мъже. Единият приличаше на буца мас, която едвам се провря през вратата на ширина, другият се прегъна, за да не се удари в горния трегер на касата, което сякаш го счупи като клечка.
– Сядай си на мястото, Крик! – избоботи дебелият, размахвайи пръст като недопечено кебапче, извади кърпа от джоба си и опита да избърше потното си лице. Другият огледа Даниела от глава до пети, което я накара да потръпне. Тя стисна пак чантичката си, която така и не бе оставила, откакто влезе в апартамента, и я вдигна пред гърдите си като щит.
– Ник, Сам – процеди Крик, ставайки от земята. – Добре сте дошли, но знаете, че гостоприемството ми не се нуждае от чак такива прояви от ваша стрна. Можехте просто да ме помолите. – въздъхна и седна на стола си.
– Не ни се прави на интересен, Крик! – заплаши го пак с пръст дебелакът. Жестът изглеждаше заучен.
– Дон – добави презрително тънкият, после пак впери поглед в Даниела.
– Какво искате момчета? Какъв е проблемът?
– Какъв ли? Трябваше да си свършил работа още в петък? Шефът иска име? Не може да чака вечно да откриеш всичко. Шефът размисли за полицията – сам ще се справи с копеленцето. Ние ще го оправим. Давай адреса и работата е уредена.
– Адреса? Сигурни ли сте, че това е, което иска шефът ви? Ако сега зарежем следите и просто пребиете нещастника, хем няма да имате доказателства, хем може да си навлечете полицията подире си.
– Недей дава акъл, Робокоп! Дай ни адреса. Шефът знае какво прави. И няма намерение да те чака до Нова година. Онзи ще избяга, докато се натуткаш.
Крик въздъхна, после потри вежди изморено. При това явно докосна удареното място, защото изпъшка тревожно, изруга под нос, после още веднъж. Биячите чакаха. Крик ги погледна недружелюбно един по един, после каза каквото искаха от него. Все още седеше с ръка на окото. Виждаше се, че е ядосан, но не може да направи нищо.
– Опичай си акъла, Робокопе – заплаши го дебелият, явно за да пази авторитета си на страшен тип, измъкна пачка пари от сакото си, тупна я показно на масата, хвърли най-сетне един поглед и той на жената и излезе странично и с пуфтене. Другият го последва с победоносно извити устни.
Даниела най-сетне си пое дъх. Крик се отупа с механичната си ръка.
– Какво да се прави, Даниела, налага ми се да работя с кого ли не. Вярно е, че не се оплаквам от липса на договори, но понякога все пак ми се налага да приема и не толкова добри предложения. – и пак изруга под нос.
– И сега те ще отидат при този, когото е трябвало да издирите? Саморазправа?
– Да. Тоест – не. В момента, в който казах адеса, се сетих, че е грешен. По дяволите, къде е Надя?! Без да искам им дадох адреса на един стар клиент. Нищо. И той е от техния бранш, само че ми е приятел, човек от сой. Мога да разчитам на него, че ще се оправи. Предполагам, че ще се сети и какво е станало и ще обясни и на този… как се казваше идиотският им шеф…
Настроението на Крик съвсем го нямаше вече.
– Поне да бяха затворили входната врата. Тъпанари! – Крик стана и излезе в коридора.
Даниела се премести боязливо към стола на детектива и се опита да надникне навън. В този момент кракът ѝ попадна на нещо обло и поднесе напред. Другият мигновено го последва.
Падането беше грубо – удари земята с цяло тяло – като дъска. Главата ѝ избумка и я хвърли в рояк звездички на черен фон. За миг и слухът ѝ се изпълни с металическо свистене, през което едва различаваше бесния си пулс. Накрая от шума изплува загрижения глас на Дъг Крик.
– Добре ли сте, Даниела?
Ръката му се протегна от мрака и се опита да ѝ помогне да стане. Коленете ѝ бяха омекнали и тя с благодарност седна на предложения ѝ стол. Все още виждаше абстракции и напразно примигваше на парцали.
– Най-много цицина, предполагам – диагностицира детективът, после очевидно седна на другия стол.
– Е, налага се да Ви попитам, при стеклите се обстоятелства, още ли имате желание аз да поема случая? Ще Ви разбера, ако се откажете сега. Дори ще Ви препоръчам един колега… имам го записан в тефтера… Мога само да Ви дам думата си, че нещата по принцип са в далеч по-добро състояние. Изкарвам си хляба така от шест години. Без провал.
Секунда мълчание. Даниела усети, че се очаква отговор и кимна, макар и малко несигурно. После закима уверено. Попипа главата си за подутина. Започна да вижда светли петна.
– Ще Ви донеса малко лед, става ли?
Кимване. Силуетът му изчезна някъде в посока на бокса, след малко се върна. Даниела почувства мокра, студена кърпа в ръката си, в която потракваха бучици. Сложи я на тила си, намръщена.
– В такъв случай, Даниела, предлагам Ви да се срещнем отново утре, в “Корнс”. По обяд, става ли.
– Става – каза Даниела и примига, отхвърляйки последните остатъци от замъгляването. Обърна поглед към Крик и изпищя, скачайки от стола. Той се прекатури и тя отново завърши по задник на земята. Няколко бучки лед се строшиха под задника и, обещавайки синини, но тя едва ги усети. Детективът също извика, стреснат от реакцията ѝ и отскочи назад.
Известно време Даниела преглъща уплашено. Усети как в очите ѝ се събират сълзи. Това беше вече прекалено много. Нямаше да се учуди ако получи нервна криза.
– Какво, какво?! – почти извика разтревожено Крик, вперил очи в нея. Е, око. От дясното имаше само един тъмен ореол, където го беше ударил биячът, а вътре… равна черна дупка, в която, на светлината на някакво слънчево зайче, спорадично плоблясваше контактна клема.
– Окото Ви… – успя само да промълви Даниела потресена.
Крик вдигна импулсивно вдигна ръка към дупката и явно се сети за какво става дума.
– Ох – възкликна – съвсем ми изхвръкна от главата! – и припряно коленичи под масата да го търси.
–––––––––
* paramount (eng) – първостепенен, най-важен
Advertisements
%d bloggers like this: