Неон в края на работната седмица


– И тогава той просто полудя.
– Мхм.
Грегор остави наръчника на масата и с два опита успя да щракне капака на тайпа обратно. Почеса се по гъстата черна брада, обрамчила половината му лице.
– Как така “мхм”! – чу се възмутеният глас на Илейн откъм стаята ѝ – Ти нали познаваш Тоус?
– Мхм.
Индикаторът примигна в червено. Грегор изсумтя ядно и отново вдигна капака.
– Но не си го виждал ядосан?
– Нц.
Всичко изглеждаше наред. Само дето тайпът не работеше, данните си оставаха несортирани, а работното време отдавна беше свършило.
– Какво ли ти разправям тогава! Ти сам ще разбереш, като наминеш през Лени.
Приближаващи се стъпки плюс мълчание.
– Погледни де, обърни малко внимание!
Грегор се извъртя. На вътрешната врата на офиса стоеше Илейн, подпряла рамо на касата в предизвикателно очакване. Издължено бяло лице, изящен врат, широки рамене, стегнат бюст, тънка талия, прекрасен ханш, прави дълги крака. Хм… ниски меки ботуши с токчета, тъмен клин, къса пола, широк колан, ярко боди, черен нашийник и висока черна шапка с плосък връх и активна бродерия.
– Прекрасна, както винаги.
– Хм… – усъмни се Илейн, но великодушно прие оценката. – Хайде, оставяй машината, че искам да си ходим вече. Явно няма да я оправиш днес.
– Не мога да не я оправя днес. Утре не мога да дойда, а в неделя бюрото не работи. Ако не им занеса справките до понеделник, ще си имаме проблеми. Тази седмица е последният срок.
– А защо не си ги занесъл досега.
– Заради Лени.
– Защо пък Лени?
– Защото е мърдá. Точка. Виж, изпуши една цигара. Ако не успея, тръгваме, ОК?
– Мпф, ОК – Илейн се врътна и влезе в стаята си.
– И без това чакаме Нео – подвикна Грегор и отново напъна тайпа, за да го отвори. Жената не отговори, долиташе самото тихото ѝ гугукане, явно се беше заиграла с Пики.
Мъжът изсумтя и грабна отново дебелия наръчник, но с рязкото си движение без да иска го затвори. На масата тихо се плъзна отбелязката. Грегор я смачка ядно, разгърна най-отпред и забоде пръст в съдържанието. Няколко минути изминаха в относителна тишина – само тъничкото ръмжене откъм задното помещение показваше, че на малкия не му се спи, въпреки късния час. След малко явно търпението на Илейн се изчерпа и тя отново се показа.
– Оставяй го веднага или тръгвам без теб!
– Секунда! – вдигна ръце Грегор, вече раздразнен, не толкова от настояванията на колежката си, колкото от неспособността си да се съсредоточи. Или по-точно – да прозре в какво изобщо е възможно да се състои проблемът.
– Да извикаме ли Вики – “не”! Ха да те видя сега! – подразни го Илейн.
– Недей сега, почти съм го оправил – Грегор се облегна назад, осъзнавайки, че наистина няма да свърши нищо повече за вечерта. – Почти го оправих, идея си нямам защо не работи.
– Сериозно?
– Добре, ще се обадя на Вики утре, става ли? Пфф…
Жената замълча, усетила, че не трябва да налива повече. Грегор се изправи и се протегна, усещаше се схванат. Прекара целия следобед надвесен над масата, безуспешно опитвайки се да накара старият им тайп да предъвче финансовите им отчети за месеца. Ясно беше, че един от проблемите е, че в тези финансови отчети липсва графа “нов тайп”. И нови всякакви други работи за офиса, честно казано.
Мерна част от пица на масата, беше се изкривила от изсъхването, получено откакто е зарязана. Май беше от обяд. Погледна си часовника, подсвирна тихо, после посегна към пицата.
– Остави го тоя боклук – скара му се Илейн – ще ядеш у Лени. Влизам за чантата си, ти си нахлузвай обувките.
– Трябва и аз да се облека, не се юркай така – Грегор се огледа за якето си.
– Нищо ти няма, какво ти има – откъм стаята се чуваха шумове от нетърпеливо ровичкане из разхвърляна покъщнина.
– Де да знам – замърмори Грегор, оглеждайки панталоните си. Петно от пицата? Мне, боклуче някакво. Бръсна го с нокът и додаде, колкото заради приказката:
– Я се виж ти как си се издокарала, сякаш отиваме в “Неопол”, а не у Ленърд.
– Аз съм жена, ако си забелязал – отвърна хапливо, но дружелюбно Илейн. Захлопаха шкафове.
В този момент вратата се отвори.
– Нео… – започна Грегор, но спря озадачен. Влезлият беше висок слаб мъж, облечен в спортни дрехи. Първата му работа беше да огледа домакина, после да надзърне бързо зад вратата и да я затвори зад гърба си. Какъв пък е тоя? Това е работно помещение, не обществен офис. В следващата секунда непознатият вдигна към Грегор пистолет и изсъска през зъби:
– Стой си на мястото, господинчо!
Грегор отпусна ръце до тялото си и зяпна тъпо оръжието. Нападателят тъкмо се канеше да каже още нещо, когато отзад се чуха стъпки и на прага се показа жената.
– Коя е тая? – попита стреснат непознатият.
– Този кой е? – подаде и Илейн, после също видя пистолета и млъкна.
Грегор се обърна да я погледне, като се опитваше да не шава прекалено. Жената беше спряла посред крачката си точно на прага, в ръце държеше сивкаво тигърче, голямо колкото едър котарак. Животинката гризеше презрамката на черната чантичка, провесена на рамото й.
– Коя е тая? – попита отново човекът с пистолета и в гласа му този път имаше сериозно раздразнение.
– Илейн – каза просто Илейн, като не изпускаше от очи оръжието.
– Колко сте тук? – продължи да пита мъжът. Очевидно очакваше един човек.
– Ние двамата – отвърна Грегор. Отдръпна леко ръцете от тялото си, сякаш за да покаже, че не държи нищо, после се опита незабелязано да се помръдне една мъъничка крачка встрани, така че да застане между нападателя и жената.
– Защо сте двама, бе, мамка ви! Трябваше само ти да си тук!
– Аз? – попита Грегор – Защо само аз? Кой аз? – Премести се още малко, после спря. Онзи изглеждаше изнервен и несигурен, освен това държеше оръжие. Изведнъж осъзна, че смешно тънката и дълга цев всъщност е заглушител.
– Бе ти на отворен ли ми се правиш! – човекът вдигна оръжието към главата на Грегор. Ако протегнеше ръка, стигаше на… метър… недостатъчно. – На отворен ли ми се правиш? Изречения някакви ми вързваш, а! Коя е тая, бе?
– Ама аз – започна Грегор, но млъкна веднага – онзи го прекъсна като изви пистолета встрани и стреля. Чу се как Илейн ахна – със закъснение, разбира се. Ръката на стрелеца трепна, съвсем малко, ужасно малко, а гърмеж не се чу, само едно кратко “сууб”, после шум от нещо строшено. Грегор с ужас осъзна, че изобщо не би чул звука, ако някой говореше в стаята. Ако този ги застреля, никой не би разбрал. Това не е обир, каза си и прехапа устна. Този е дошъл да убива! После изви глава по посока на изстрела. Другият шум беше от тайпа – на горния панел имаше широка един пръст дупка, а по масата наоколо блещукаха парченца от дисплея. Както си стоеше на място, Грегор вдигна ръка и се плесна шумно по челото.
Онзи мълчеше, явно пресмяташе наново ситуацията.
– Извинете – започна благо Илейн. Преглътна шумно, гърлото и беше пресъхнало. – Всъщност защо го търсите?
– Млъквай, следващият отива право в теб – непознатият изръмжа изречението, но личеше, че не е много убеден.
– Как се казваш, бе, говедо? – изстреля въпроса към Грегор, посочвайки го в пистолета.
– Грегор Нютон Ипс – отвърна мъжът, вече уверено, но с мрачни нотки в гласа. Започваше да вижда, че нещата са наистина зле – човекът с оръжието не държеше нещата под контрол и очевидно не знаеше какво да прави. Ясно беше, че няма просто да се обърне и да си отиде, но му оставаше малко, преди сам да го осмисли. В главата на Грегор се завъртя натрапчиво собственият му образ, продупчен, докато лети в безумен устрем към натрапника. Струваше му се толкова далеч, а помежду им беше ръба на бюрото и един от столовете. Може би ако го разсееше някак… Но беше толкова далеч!
– Грегор?! – въоръженият почти извика вбесен – Нютон, значи! Грегор Ипс! Ипс! По дяволите!! – обърна се и ритна два пъти стената до себе си ядосано, без пистолетът да престава да сочи гърдите на мъжа. Изруга свирепо и изрита стола встрани. Мускулите на Грегор трепнаха. Усети как краката му почти се свиха сами за скок, пръстите му сякаш станаха на камък, почти подскочи на място, но после всичко спря. Тялото му се стегна и спря на място така, както беше понечило да полети. Вероятно не пролича отстрани, толкова кратък беше импулсът, но на Грегор му се стори, че направо се е разтресъл. Нападателят се обърна отново и се вгледа в него, после в Илейн, явно изчслявайки действията си. “Пропуснах!” – изруга наум Грегор. По дяволите!
Онзи хапеше долната си устна. Гледа ги известно време, после попита с явно нежелание:
– Къде е офисът на Далас Зорба?
– Адвокатът – измърмори Илейн, сякаш си отговаряше на незададен въпрос. – Г-н Зорба. Долният етаж. Под нас.
Онзи отново изруга, тропна ядно с крак и вдигна свободната си ръка. Задъвка кокалчетата на пръстите си замислен.
“Този път ще скоча” – мислеше си Грегор, вперил поглед в цевта – “Този път ще го съборя!”
– И така, деца… – започна онзи. Илейн си пое рязко дъх, Грегор също преглътна. Очакваше изстрели, но не последваха.
– Изплашихте ли се? – попита човекът с пистолета, после се усмихна през зъби. Усмивката му беше безкръвна и – май – леко трепереща. – Браво на вас. Спокойно, няма да ви дупча. Господин Зорба вече е напуснал сградата?…
Прозвуча като въпрос. Грегор кимна уклончиво и внимателно вдигна ръка. Взря се в часовника си и отново поклати глава.
– Обикновено по това време напуска сградата.
– Така… наредихме се, значи… И аз, и вие… – с какво се занимавате? Вие двамата. Колеги сте, нали?
– Консултанти сме – отвърна объркано Илейн.
– Аха, прекрасно, значи… Ми тогава, да вземете да ме консултирате кво да правим, а! – явно вече беше взел някакво решение, защото говореше уврено. Сега съвсем се усмихваше иззад пистолета, който продължаваше да стои вдигнат.
Домакините мълчаха. Дори Пики не се чуваше никакъв.
– Хайде, тук е офис, значи имате парички – човекът не беше оставил усмивката си, но клатеше глава наляво-надясно и въртеше очи, сякаш обясняваше елементарни неща на третокласник. Наблягаше на думите и, все още вдигнал ръка, въртеше китката си, заедно с пищова. – Хайде, ясно ви е – вадете паричките, колкото имате, валутата не е важна, аз ги вземам, излизам си и така нататък. Съдействието и така нататък. Хайде – каза благо накрая, сякаш ги подканяше да си изядат кашичката.
Никой не помръдна. Грегор каза бавно, като гледаше да не личи, че вече му прикипява:
– Виж сега, ние сме консултанти, а не чейнчаджии. Не работим с кеш. Освен това тук не е отворен офис, тук не идват клиенти. Значи не носят пари. Имам петдесетак в якето, ок? – последното прозвуча вече съвсем ядосано, помисли си със закъснение. Ей сега може да ме гръмне.
Но онзи не стреля. Само сви устни, изцъка и поклати глава, отмествайки поглед.
– Ама вие държите да си усложните живота, а! Или да го скъсите? – изведнъж кресна така, че двамата подскочиха – А! А?! – пистолетът се насочи право към челото на Грегор.
– Имам… – прозвуча тихо гласът на Илейн отзад, после по-силно – имам някакви пари отзад в стаята.
– Колко са? – кресна нападателят.
– Към хиляда и нещо.
– Донеси ги!
Стъпките на Илейн позаглъхнаха. Чу се ровичкане.
– Ето ги – след малко.
– Хвърляй! Тука – човекът източи пръст към масата. До простреляния тайп тупна неголям пакет, опакован в стари разпечатки. Онзи се пресегна и ги грабна. Опита се да развие хартията с една ръка, после се отказа и се зае да натиква парите в джоба на якето.
– Красавица, а! – каза, докато се бореше с тесния джоб. Поясни, кимайки към вратата за задното помещение.
– Да – чу се намръщеният глас на Илейн. – И е “той”. Момче е, и се казва Пики.
– Така ли? Ми хубуу – отсече въоръженият и вдигна пистолета към нея. А сега ви е… – започна, но го прекъсна звука от отварянето на вратата. Той се извъртя светкавично и движението му завърши в пълен мрак. Угасването на светлината изненада и Грегор, но той бързо се окопити и скочи встрани, приклякайки. Удари си коляното и изпуфтя.
– Кво става, по дяволите! – извика нападателят, но вместо отговор във въздуха пред него имаше само едно светло петно – като голяма неонова снежинка, с жълто сърце и огнена периферия. Светлинката се задвижи, сякаш беше закачена на върха на метроном. Чу се изстрел – този път в мрака се видя призрачно пламъче и сега сякаш звукът беше неимоверно по-силен, нещо оглушаващо изсвистя, последва ясно различимия шум от навлизането на куршума в стената. И още три звука – глух удар, тихо въздъхване и строполяване.
Грегор надигна глава. Прозорците бяха с изключена прозрачност и без нощния град отвън, мракът беше наистина пълен. Поне за няколко секунди. Огнената снежинка още се хвърляше напред-назад из въздуха, но някъде под нея, на нивото на масата, се появи още една. Издължи се, преливайки се от бяло към червено и обратно. Още една и още една, вълни от неонов огън започнаха да чертаят пътеки, усукани около парче мрак, което очите заобляха в едра невидима форма. Неонът се размърда съвсем, изцяло и осветлението се върна.
До вратата стоеше огромен тигър, шарките му продължаваха да светят леко, макар и вече не толкова искрящи. Високото колкото масата животно погледна лежащия на пода мъж, изръмжа гърлено и погледна Грегор. Той примигна и се изправи. Започна да усеща как в коляното му се появява дълбока болка някъде под капачката и се огледа. Беше уцелил ритнатия по-рано от нападателя стол.
– Здравей, Нео – почти нечуто каза Илейн откъм дъното. По земята изтупуркаха мънички лапки и Пики, не разбрал почти нищо от събитията, но усетил емоциите, се затича към майка си с тъничко разтревожено мяучене.
– Радвам се, че дойде – измърмори и Грегор, все още в шок. Отиде с куцане до падналия и се вгледа в него. Чудеше се дали е жив, но не му се искаше да го докосва.
– Естествено, че ще се радвате – изръмжа Нео. Имаше изключително басов алт, характерен за женските от вида й. В момента звучеше ядосана.
– Не мога да ви оставя малкия дори за половин час. За едни цигари слязох!
Илейн мина покрай тигрицата, която ближеше и душеше Пики и седна с омекнали колене на останалия прав стол до масата. Грегор заобиколи бившия нападател и срита пистолета по-далечко.
– Страх, а! – попита Нео по-меко.
– Мхм – кимна Илейн и извади мобилник от чантичката си.
– Питах малкия – изръмжа Нео – вас ви подуших още от долния етаж. – Тигрицата вдигна детето си нежно за врата и го внесе в другата стая.
– Голямо ходене на купон направихме, а! – плесна се по бедрата Грегор, после разчеса брадата си.
Илейн се мръщеше, явно хич не и беше вече до излизане. Вечерта бе започнала ужасно, сега трябваше да се разправят и с полицията. Набра номера и зачака.
– Спокойно, купон няма – чу се Нео от другата стая. Сега звучеше леко насмешливо. Като че ли ѝ беше минало. – Срещнах вашите хора в магазина. Ленард си е счупил крака.
– Какво? Че как?
– Дълга история. И доста забавна, всъщност – през вратата се показа голяма ухилена котешка физиономия. – но ще ви я разкажа после. Сега ще оправяме бъркотии. Ще нахраня малкия, преди да са дошли ченгетата. – Врътна се грациозно и вратата зад нея се хлопна.
– Страхотно – въздъхна Грегъри, вдигна падналия стол и се тръшна на него, отпускайки лакти на масата. Пред погледа му попадна застреляното устройство. – Просто страхотно…

Advertisements
%d bloggers like this: