Етика на слонската задруга


Беше някъде из късното лято, когато клоните на безбройните дървета опустяваха, а земята ставаше топла и мека от нападалите листа, чакащи първите големи есенни дъждове, за да загният и да се обезличат върху плодовитата почва.
Времето бе относително спокойно; дребните мудни облачета, накацали из лазура, не притесняваха никого особено много, но все пак носеха известно превантивно безпокойство, натрупването на което в сърчицата на повечето птици ги караше да изоставят уюта на дълго топлените си гнезда и да се превърнат в стопяващи се точици над хоризонта.
Откъм реката се носеше гълчава. Цяло племе едри крайречни мишки беше излязло на края на гората. Щураха се като побъркани около стволовете на дърветата и из прорасналите в корените им шубраци, а цвърчащата им суетня огласяше целия бряг. По това време на годината реката беше излиняла и плитка, движеше се бавно, направо мудно и водата рано привечер беше неустоимо топла.
Чу се възторжен писък и първата мишка – вдъхновен младок, дълъг около педя и половина с опашката, се втурна надолу към реката; от припряност по-голямата част от склона взе по корем, пързаляйки се с въртене по меката шума.
Ускоряването му завърши с кратък полет над ръба, издигащ се на две педи, и шумно приводняване.
След малко вече уверено се носеше отгоре.
Главата му щръкна над водата, на края на изопнат от напрежение врат, а докато малките му розови крачка неуморно млатеха водата отдолу, със стиснати устни, затворен нос и прибрани плътно назад уши мишокът се опита поне широко отворените му очи да изразяват върховното удоволствие и гордост, които изпитваше от умението си да плува. Тъничката му неокосмена опашка се виеше след него като впило зъби в задните му части водно змийче.
Почти веднага след като смелчагата навири нос, племето му избухна във въодушевени крясъци и се понесе по склона, подобно на жив сипей. Тантурести тела заваляха над водата, разпръсвайки носещата се шума и паникьосаните водни насекоми. В резултат на масовата сцена няколко от първите плувци се видяха затруднени в изплуването от следващите, но не задълго, това никога не помрачаваше общото удоволствие. Почти веднага повечето недотам добри плувци, главно хлапета и старци, се насочиха към по-полегатата част на брега, за да си отдъхнат или за да се приготвят за нов скок. Там първопроходецът вече беше изпълзял и се отърсваше от водата. Веднага щом стори това, той заприпка отново, подобно мокра мъхната топка, към стърчащата козирка за гмуркане на речния бряг.
Съвсем скоро след влизането във водата групата най-издръжливи и смели мишоци, нахакани младежи, с още едва започнали да почерняват носове и възмеки мустаци, се спуснаха надолу по течението до малък и спокоен вир, за да гонят жабите и да ядат поповите лъжички и водните паяци.
Реката и жабешкият вир бяха любимо място на мишата младеж за себедоказване и демонстриране на умения и качества. По принцип на вира ходеха само най-опитните – тези, които вече имаха нужда да изпъкнат за целите на междуполовата комуникация – но въпреки цялата си опитност никоя мишка не беше застрахована от инциденти.
Сред гюрултията от пляскащи с лапи и опашки гмуркачи, никой не забеляза как един от тях така и не изплува. Беше същият онзи, който откри плуването този следобед.
Щом се гмурна, той продължи още малко надолу, за да се отърве от повлечените, завихрени около него парченца шума. Сви край каменната стена на вира, неравна и надълбана от непостоянните течения. Подплаши шепа дребни създанийца, но не улови нито едно от тях, търсейки на нещо по-едро.
Всеки искаше да изяде най-тлъстите попови лъжички, да притисне и подгони към другите, а после – за да се самоизтъкне – да изтормози най-едрата и грозна жаба.
Продължи още надолу по стената. Ето! Една зелено-кафява и пъпчива, не толкова дебела, колкото би желал всеки млад мишок, но заслужаваща си труда жаба се беше свряла в един подмол, почти запълнила го с облото си тяло и следеше околността с изцъклен поглед. Още щом зърна острата муцуна на нападателя, тя изпъна крака и се стрелна навън, току под носа му. Мишокът се стресна, но упорито се опита да я последва. Беше по-лош плувец, обаче, от жабока и затова, когато той внезапно смени посоката, мишката направи единственото, което ѝ оставаше – захапа мярналия се пред очите ѝ крак. Никой не правеше така, но щеше да е истински срам да изтърве нахалната плячка.
Реакцията го свари неподготвен. Със страхотен тласък жабата се сви, повличайки и мишката, после започна бясно да рита, като удари няколко пъти в главата и гърдите нападателя си.
Жабите не бяха агресивни. Дори когато мишоците ядяха поповите им лъжички или направо купчинките от яйца, жабите не реагираха бурно. Не им беше в природата. Бяха винаги отегчени от хулиганските игри и липсата на маниери у мишето племе и никога не проявяваха нищо повече от високомерна погнуса. Това беше в тяхна вреда. Предизвикателно търпяха всички шеги и посегателства. Бяха родени за това. Но никой досега не ги беше хапал. Научена единствено да се крие и да плува от подмол на подмол през летните следобеди, тази жаба реагира непривично за себе си, щом болката в крака и я шибна през ленивия мозък. Усети как свободният и крак няколко пъти срещна съпротивата на мишето тяло, после захватът се освободи и я остави да се шмугне безкрайно обидена в сумрака.
Мишокът се вцепени. Шокиран се остави за миг на завихрилата се от борбата вода, но тя го прати право на дъното, а яките ритници бяха изтласкали въздуха от малките му дробове. Животинчето се окопити и замаха бързо с крачка, но вече му причерняваше, а беше затънало напълно в придънната тиня и водораслите. Прозрението, че вече няма накъде, дойде твърде късно.
Така и не изплува.

Няколко часа по-късно трупът на малкото, не по-дълго от педя и половина с опашката създанийце се наду грозно от надигащите се в него газове, откъсна се от дъното и обкичено с дънни водорасли се издигна на повърхността. От бившите му съплеменници нямаше и следа; жабите, а между тях вероятно и злощастната участничка в инцидента, проследиха с погледи как водата завъртя тялото и го понесе по течението, вън от вира. Към по-бързата част.
На сутринта един гарван отбеляза със задоволство преминаването на находката си по реката под него. “Добро утро!”, констатира и се спусна до обсипания с храсталаци бряг. Последва, подскачайки, откритието си около четвърт час, внимателно ослушвайки се за един от своите по-нахални роднини. Нищо. Гората беше тиха, още неосъзнала, че вече е ден.
Припряно издигане, кратко устремно спускане, сграбчване, после полет нагоре, нагоре и право над дърветата. Понастоящем – към границите на гората със саваната. Гарванът вече си мислеше как ще изгълта мекото телце и очите му блестяха, озарени от идеята за лесна и ранна закуска. Но не би! Отнякъде го връхлетяха черни криле и нахални нокти. Нечий злобен клюн го чукна яко по чутурата и плячката полетя към короните на дърветата. “Мразя брат си!” – изкъркори ядно гарванът, щом грубиянинът се отдалечи, после се сети за трупа и впери поглед надолу, но нямаше как да открие загубеното. Птицата изруга разпалено. После пак и се отдалечи. После пак и пак.

Преваляваше пладне, когато Кривоокия, когото всички смятаха за вожд на племето слонове, се размърда в дрямката си. В главата му неприятна мисъл се въртеше като огромна и нахална зелена муха. Накрая кацна така, че слонът да може да насочи вниманието си към нея.
“Ще дойдат жените.”
“Ще дойдат жените, ще кажат, че сме поспаланковци, ще кажат, че вече са закусвали, ще питат кога ще спрем да мързелуваме и да вършим глупости, ще кажат да ходим да наглеждаме децата, ще искат да ходим на реката.”
“Ще дойдат жените.”
“Уффф”. Кьоравия се размърда. Измуча унесено и отегчено. Първо седна, после се наклони с пуфтене напред и се изправи. Един по един и останалите мъже от стадото повториха същото.
– Бързо мина тази сутрин, приятели – констатира Тъмния. Повечето кимнаха. Тогава Кьоравия забеляза, че един от слоновете още стоеше неподвижно, възседнал огромния си задник.
– Стани, Еднороги! – подкани го той – да се размърдаме!
Останалите се раздвижиха и също погледнаха седналия.
– Не мога! – едва изхриптя той. Очите му се въртяха нервно, а хоботът му потрепваше.
– Нали не твърдиш – разсъди Късоопашатия, – че докато си спял, си остарял повече от нас, си ни надстарил, ако мога така да се изразя, и че това прави ставането ти трудно?…
Замълчаха в очакване на реплика.
– Мисля – почти изхлипа седналият слон, едър и с една бивна, по прякор Еднорога – мисля, че съм седнал на нещо!…
– Е – обади се някой колебливо след кратък размисъл – бих казал, приятелю, че това не бива да те огорчава. Честно казано, на всеки се случва, дори… по няколко пъти на ден.
– Но… не знам на какво!
– Хайде, Еднороги… – измърмори Кьоравия – Ще дойдат жените!
– Едва ли е нещо сериозно… – посмя да предположи Големия.
– Бих споменал Тревата.
– Или просто опашката.
– Дори… задникът ти, ако мога да се изразя така. Защо не?!
– Не е това – поклати глава Еднорога. Сякаш се беше поокопитил, макар и да личеше, че още е доста уплашен – това нещо… господа, не беше тук вчера, когато положих тяло за сън!
– Появило се е през нощта, явно – отсече Кьоравото.
– Тогава? – Тъмния седна – какво може да е? – останалите изхъмкаха замислено и бавно седна в полукръг около злощастния бозайник.
– Как, ако мога да се изразя по-грубо, го усещаш? – започна Тъмния.
– Ами… влажно… плоско и меко.
– Убеден ли си във всяко едно от изброените качества? – задълбочено се поинтересува Големия.
– Ами… да – кимна Еднорога. Размърда се леко, изскимтя и направи страшна гримаса. – Определено.
– Какво предлагате, приятели? – запита Тъмния.
– Ами… – Кривоокия, когото често зовяха Радикалния, твърдо се застъпи – предлагам да станеш!
– Не! – крякна Еднорога и се заоглежда съвсем уплашен.
– Мисля, че Еднорогия има известно право! – включи се Големия – това, трябва да признаете, е една наистина крайна мярка. Не би трябвало да прибързваме така… Бихме могли…
– Аз също не смятам, приятели, че не бива да процедираме така, даже…
– Знам – прекъсна го Кьоравия – знам, Къси, каквото каже Големия е все едно излязло от твоята уста. Понякога се чудя дали не сте един и същи слон, а просто раздвоението да е ефект в моето съзнание.
– Което ни връща към снощния въпрос, ако мога така да се изразя, за сетивността в слу…
– Господа – тихо избоботи Еднорога – може ли да се върнем към моя въпрос? Не мисля, че ще издържа дълго! – от последното струеше голяма доза притеснение.
– Да! – подкрепи го дълбокомислено Кьоравия – Жените ще дойдат!
– Ето как ще подходим, приятели. – Като привлече вниманието на групата, Тъмния замълча за миг, после продължи – Да обмислим кои са вероятните обекти, отговарящи на трите изброени по-горе качества поотделно – пое си дъх – и когато построим сечението на трите новополучени групи би трябвало да стесним доста кръга на вероятните… ъ-ъ, обекти.
– Добро хрумване. После не би трябвало да е особено трудно!
– Кое, ако мога така да се изразя, кое от трите качества най-много, Еднороги, ти се набива в… хм, в очи?
– Ами… мисля, че и трите – колебливо отвърна потърпевшият, после бързо пресече надигащите се реплики – но бих се спрял на “мокро”!
– Това ще оформи доста голяма група от заподозрени.
– Напротив, приятелю! Бих казал, че не са много местата, където едно нещо би могло да се превърне от “сухо” в “мокро”.
– Уверен съм, че говориш за реката – най-сетне се вживя Кьоравия, но все още по навик и без да се замисля се озърташе за жените – която обаче е поне… на сто крачки оттук, където говорим за нея.
– А за нея ли трябва точно, ако смея да попитам, да говорим?
– Разбирам! Еднороги друже, притежава ли това, на което си седнал, други качества на водата, освен “мокро”?
– Опасявам се, господа, не напълно! Температурата е височка, а държа да отбележа и, че има по-висок… вискозитет.
– О, нима! – Големия беше заинтригуван – това също стеснява първия кръг. Говорим за нещо несъмнено по-твърдо от водата, определено “мокро” и очевидно притежаващо някаква не съвсем определена, но доловима форма.
– Блестящо заключение! – кимна Късоопашатия – може би… топка влажна пръст, донесена от някоя млада и невъздържана маймуна?
– Оценявате ли възможността това да е някоя злостна шега на същите тези или подобни тям горски обитатели?
Всички се заозъртаха в търсене на лъщящите между листата ухилени муцуни.
– Е – разочаровано предположи Кривоокия – ако е шега, то поне е добра – впериха погледи в Еднорога, който бързо закима с изтормозено израждение.
– Май друго в тази категория е непоставимо – измърмори Тъмния – приятели и господа!
– Не мисля, че е парче от клон или, не дай Боже, камък – като чу това Еднорогия потръпна.
– Не са плоски, да!
– Хей, не бива, ако смея да възразя, да сменяме категорията толкова, бих казал, прибързано!
– Напротив, Къси – озъби се Кьоравия – освен ако ти, собствено, нямаш нещо да добавиш!
– Ами…
– Хубаво! Чудно, колко ли плоски неща мога да изброя за един ден!
– Зависи колко точно плоски!
– О, да! – нави се Големия – би трябвало първо да дефинираме понятието “плосък”. Защото и светът…
– Да не се отклоняваме! – тежко избоботи Кьоравия и намръщено ги изгледа. Беше впечатляващо. Бавен и неповратлив, пределно стар; кривите му очи, съсредоточени на два пръста от средата на междуочното му разстояние му придаваха допълнителна тежест във вечерните дискусии. С кривия си поглед изглеждаше по-… мъдър, по слонските стандарти. Кьоравия беше уважаван слон; твърдеше, когато един ден се появи след дълго отсъствие, че е ходил на поклонение в близкото слонско гробище, местоположението на което така и не успя да обясни.
По всеобщото мнение на останалите просто се беше загубил и лутал в другия край на гората. Каквото и да се беше случило, събраните му очи бяха оттогава.
За миг слоновете замълчаха почтително. После кривоокият вожд добави спокойно:
– Е, Тъмни, ако не се отклоняваме от правилната и точна линия, по която несъмнено се води дискусията от самото начало, то… – Кьоравия кимна важно – неизбежно ще стигнем и до твоя въпрос. “Колко точно плоски?” – последва одобрително мърморене – На който въпрос, Еднороги, можеш да дадеш едностранчив и недвусмислен отговор само ти.
Четири чифта очи се впериха в петия. Еднорогия се огледа оцъклено, вече видимо изтощен от страха и притеснението и като махна нервно с хобот, в опит да изпъди от челото си една бавно спускаща се капка пот, изскрибуца:
– Ами-и-и-и – прочисти гърлото си и повтори – ами-и-и… Много.
Последва половин минута мълчание, докато групата слушатели чакаше продължение.
– А… Еднороги – с укор пръв реагира Големия – поставяш ни в неудобно положение, като представяш на нашето внимание едно толкова обширно и неясно понятие като “много” в смисъла му на качествена категория.
– Големия има право – побърза да кимне Късоопашатия.
– Въпреки, че ако дефинираме възможните крайности, които “плоско” може да представлява – замислено започна Тъмния – а след това разделим мисловното пространство между двете крайности на… например на три категории…
– А именно “малко”, “средно” и “много” – поде въодушевено Големия, като се опитваше да визуализира идеята с хобота си.
– …това ще конкретизира представата ни за “много плоско” нещо!
– Ако това ще ви помогне – с отчаяна смелост се опита да ускори дискусията Еднорогия – можете да почерпите информация от факта, че за мен определено е лесно да характеризирам усещанията си за… – потръпна – това Нещо чрез неговата площ, но за неговата дебелина ми е невъзможно да се изразя! – седящият огледа другите с надежда.
– Ето това дава доста конкретна представа за обекта на нашите догадки – кимна доволен Тъмния – па макар и само по отношение на едно от трите охарактеризиращи го свойства.
– Тогава нека помислим дали бихме могли да извлечем, всеки от своята памет, обекти, които бихме определили като плоски в споменатото количество – обяви Кьоравия.
– А впоследствие – вметна запитване Големия – ще направим ли сечение на множествата, описващи се с “мокро” и “плоско” или предпочитате да сторим това след като добием представа и за третата категория?
– Големи! – възмутено се сепна Кривоокия – ако това прибързано предложение идваше от моя страна, вярвам, не би удивило никого. И въпреки, че често съм зован “Радикалния” и дори “Припрения”, дори аз никога не бих си позволил толкова грубо потъпкване на логическия ред!
Провинилият се наведе глава засрамено.
– Значи?… – попита тихо Късия.
– Значи… – започна Тъмния.
– Еднороги – Кривоокия насочи общото внимание към събрата им в беда – дай начало, като най, бих казал, запознат, на попълването на този, бих казал, доста важен списък.
Заелите се с проблема четирима замлъкнаха в очакване. Обектът на очакването мълчеше. По лицето му отново бе избило върховно притеснение, изместило едва успялата да се промъкне в очите му увереност, а те отново бяха добили вид на жабешки яйца.
– Еднороги – подкани го Големия – назови поне един обект, който ти би окичил с определението “плосък”, като се абстрахираш, което е силно препоръчително, от това, което в частност поражда въпроса ми!
– Жените! – избоботи запитаният. Отговорът вся смут. Големия свъси вежди в опит да осмисли предложението, Тъмния се почеса с хобот по темето учудено, а Кьоравия и Късоопашатия се спогледаха.
– Жените – изхриптя по-тихо Еднорогия, вперил втренчен поглед някъде зад гърбовете на обърканите си колеги. Единия му клепач трепна истерично, за да отхвърли голяма капка пот.
Пръв се огледа вождът. Проследи хипнотизирания взор на седналия си събрат и кривият му поглед се закова на група дървета в края на поляната. Един по един останалите трима погледната натам и фигурите им се изопнаха, придобивайки неподвижността на затаили дъх донесени от реката камъни.
– Мисля… – започна Късоопашатия.
– Жените идват – прошепна толкова тихо Тъмния, че интонацията му не стана достояние на останалите.
– Мисля… – повтори Късото.
– …че можем да продължим дискусията си в по-спокойна обстановка – довърши мисълта му Кьоравия, размърда се рязко, доколкото физиката му го позволяваше, стана и се отправи към противоположния край на поляната.
– Господа! – изскимтя отчаяно и съвсем нечуто Еднорогия.
– Разбира се, Кривооки – бързо започна Големия, който също тръгна да се оттегля припряно – нужна е работна обстановка.
Късия и Тъмния последваха отдалечаващите се, като последният убедено разсъди:
– Много вероятно е близостта на обекта на нашето изследване да пречи на обективността на нашите разсъждения и да криви хода на мисълта ни…
Гласовете заглъхнаха ведно с прибързаните стъпки на техните източници. В този момент откъм другия край на поляната, точно срещу седящия, се чуха други стъпки, бавно приближаващи се, придружени от тихото и все още неразбираемо боботене на няколко по-тънки и някак сърдити гласа.
Еднорогия, останал сам, още не можеше да откъсне поглед от мястото, където щяха всеки миг да се появят жените. Един нервен тик пропълзя нагоре по дясното му ухо и го накара да затрепти – бясно и кратко. Голяма измъчена сълза тупна сред измачканите стръкове трева.
Откъм едрата, неподвижно седнала фигура се разнесе тих и продължителен стон, сърцераздирателен и безутешен.

Advertisements
%d bloggers like this: