“Вицове” на Туаман


– По дяволите, от това ми се отвори язвата! – Моуки захлопна твърдокорото издание и се облегна на стола си.
– Защо го четеш тогава? – попита Кумолай, без всъщност да се интересува. Беше забол нос във фината си работа и човъркаше нещо с поялника. Лютив дим бавно обтичаше наведеното му лице и вече беше пожълтил малките му кръгли очилца.
– Не знам! – Моуки подхвърли книгата на близкия плот. После уверено добави – защото искам да се убедя колко зле всъщност е Туаман. Чел ли си нещата му?
– Не – отвърна кротко Кумолай след секунда мълчание. Изсъска тихо нещо под нос, посмука неприпряно и незлобливо показалеца си, после продължи да работи.
– Трябва да прочетеш някой от… псевдовицовете му – Моуки се беше разпалил. Грабна книгата от плота и я протегна към работещия си събеседник, но жестът беше пренебрегнат, затова отново я тупна на мястото си, като се постара да избумти.
– Ужасни са, казвам ти!…
– Тогава не ги чети. Аз не ги чета.
– Ти само работиш! – Моуки се подразни.
– Просто знам, че не си заслужават – реагира, без да се засегне Кумолай и без да престава със заниманието си.
– Откъде знаеш?
Работещият не отговори. Приповдигна се на мястото си леко учудено, погледът му обходи отрупания с инструменти и странни части плот и отново се върна озадачен върху предмета на мълчаливата работа.
– Чел ли си нещо друго на Туаман?
Отново не прозвуча отговор. Кумолай стана от стола си и се заоглежда с търсещ поглед.
– Всъщност първите му неща не са лоши – Моуки не се обезкуражи от липсата на диалог – има четири или пет романа, не съм чел май само един или два от тях – младият мъж се загледа в тавана и започна да помага на речта си с ръкомахане – “Кръгът” чел ли си го? Той е много як, наистина. Има и доста смисъл. Не е саркастичен или ироничен, искам да кажа, съвсем нормален си е…
– Виждал ли си едни такива схеми?…
– …но направо бие други книги по много параграфи. Там имаше един, дето… дето отиваше, там, някъде, не си спомням града…
– Ей тия листи!
– …ама там има едни магазини, дето… А! Сетих се, отива в Кунтуала! То там такива магазини няма, де…
– Моуки, дай ми листите!
– …такива магазини, от по двайсе-трийсе етажа. С няк’ви, там, гравиескалатори… Какво?! Къде са тия листи?
– Седнал си на тях! Седнал си ми на схемата – разгорещилият се Кумолай се отпусна и довърши със спокоен тон – дай тука и гледай къде сядаш. – Взе поомачканите листи от малко по-младия си събеседник, седна на мястото си и се загледа в схемите.
– “Тухлите на Хоусън” поне трябва да си я чувал! – продължи прекъснатата си мисъл Моуки. – Покрай тая книга се вдигна много шум миналата година. Честно, голяма боза е! Туаман получи някакви награди за нея, ама не официални, а от основния си фенклуб. А иначе много я оплюха. И аз не мога да я трая.
Кумолай не изрази мнение. Откъсна съсредоточен поглед от листите си и пак взе поялника.
– Мене ако питаш – Моуки стана и отиде до илюминатора – Туаман се изчерпа с първите си няколко книги и после само се чуди как да си върне популярността. – Говорещият известно време мълчаливо гледа към чернотата на космоса и бавно движещите се сред него звезди.
– Нали ги знаеш – продължи – напишат едно-две добри неща, дето не са чак толкова добри, ако трябва да сме точни, после им свършва вдъхновението и до края на живота им ги е яд и издават глупости, за да издоят хората, като се възползват от впечатлението, което са създали с първите си неща.
Събеседникът продължаваше да мълчи, още по-съсредоточен. Веждите му се бяха събрали посред челото, сякаш във вечен съюз, а ченето му беше здраво стиснато, като да се опитваше да му строши зъбите. Тънки вълма дим полъхнаха Моуки и той потърка засмъдялите го очи.
– Ей го на! Направи оня сборник, “Тухлите на Хоусън”, само за да обере още от хорските очаквания, а беше тъпо. Даже според мен повечето не са негови. И сега – вицове! Ти представяш ли си – три хиляди тъпи вица! Ама кой от кой по-тъп! И скучен – ораторът замълча за миг възмутен, после продължи с поучително-ерудиран тон – що не си остана на старата тема!… Като за оня, дето отива в магазина в Каопе. Каопе ли беше градът!… Май беше Каопе или Камсуо, ако не се лъжа…
– Моуки! – прозвуча изведнъж гласът на работещия.
– А?
– Моуки! – Кумолай звучеше изненадващо ядосан. Моуки се обърна. Другият сочеше към книгата. Върху панела под нея един сигнализатор святкаше меко и зелено.
– А?! – повдигна вежди Моуки.
– Включил си комуникационната линия! – Кумолай стана от стола си, вдигна книгата и изключи сигнала. После погледна “Вицовете” и демонстративно я пльосна в кошчето. – На работа съм и след двайсе минути имам посрещане и скачване. Пуснах те при мен само защото каза, че няма къде да отидеш до вечерната совалка.
– Добре де, аз… – опита се да се защити Моуки объркано.
– Включил си комункатора – прекъсна го вбесен Кумолай – Ако някой те е чул в диспечерната и е разбрал, че не съм сам на поста, ще ти откъсна главата!!…
Незнайно защо в точно в този момент нещо на пулта проблясна и записка тихо и натрапчиво.
%d bloggers like this: