Задна корица

– И така – продължи да чете, вече на глас. – когато веселбата утихнала, нямало достатъчно оцелели, които да пренесат торбите. Точка.
Възцари се мълчание.
– И какво? Това ли било? Точка?
– Да.
Книгата се захлопна категорично.
– Не се връзва.
– Не?
– Не. Кажете му.
Другите закимаха, къде уверено, къде по-уклончиво.
– Например, как така не останали? Нали били девет. Плюс първите трима. Това прави, колко, това прави тринайсет.
– Дванайсет. Ама не на всички им понасяли напитките.
– Ъ. – разочаровано.
– Да. А някои не били произведени да ги понасят.
Последва пауза за обмисляне. После неуверена реплика:
– Малко скалъпено звучи.
– Да, ама не е. За червените и сините дрехи споменах, нали? А-а… ще се сетите накрая! Казах ви да внимавате в детайлите!
Победоносната усмивка смръщи още физиономии.
– Добре де. И колко останали накрая?
– Това няма значение. Опитали – не станало. Няма значение колко били накрая.
Този път тишината продължи повечко. Нарушиха я шумо­вете от раздвижване на схванати уши и задници.
В единия ъгъл обаче несигурно се вдигна ръка.
– Мхм?
– Нали… нали не всички камъни били преброени?
Въпросът накара останалите да застинат, очите очак­вателно вперени в една посока.
– Точно така! Чудех се дали ще се сетите. – усмивка – Значи? Значи историята продължава.
Столовете припряно затракаха, връщайки се по местата си.
– Обичам внимателните слушатели!
В последвалата тишина пантите на отварящата се отново книга изскърцаха почти тържествено.
%d bloggers like this: